Роля на Правото в живота на обществото

„Pereat mundus, fiat justitia”, са казали древните римляни т.е. правото (справедливостта) да пребъде, та ако ще и светът да погине. На пръв поглед доста крайна и противоречива сентенция. Но същите тези римляни са казали още, че „jus est ars aequi et boni” т.е. „правото е изкуство на доброто и справедливото”. А не е случайно също така, че за тях право(-съдие) и справедливост са една и съща дума – както и в много други езици.

Очевидно е, че правото не може да е самоцел (макар исторически да е имало учения, които са изповядвали и това). Ясно е, че спазването на правото не може да доведе до погиване на света (или на обществото). Точно напротив – то трябва да обслужва обществото – както социума като цяло, така и всеки един негов член. Къде обаче е истината в цитираната сентенция? Отговорът на този въпрос е свързан и с отговор на големия въпрос защо е създадено и защо функционира правото? Има стотици, а ако не и хиляди упражнения на тази тема. Но все пак няколко принципни положения могат да бъдат изведени.

Да се върнем на това, че всеки има нужди и потребности и иска да ги задоволи. За целта са нужни блага. За целта – ресурси. Те обаче са ограничени. От което пък следва, че няма как всеки да задоволи всички свои потребности. Точно тук се намесва правото. Разбира се, също и държавата. Защото някой трябва да определи кой кои потребности може да задоволи и кои – не. Естествено, това би могло да стане чрез правилото, че по-силният (можещият, богатият и т.н.) получава всичко; би могло също така хората да живеят в постоянна борба помежду си и непрекъснато да воюват за оскъдните блага. Или може нещата да са уредени. По начин, който е приемлив за всички. А нещата се уреждат от правото. Чрез държавата. Веднага обаче става ясно, че не е възможно външните отношения между хората, т.е. отношенията, в които те влизат помежду си (или иначе казано обществените отношения) да са уредени по начин, удовлетворяващ всички. А за да сработи този механизъм, трябва всички да се съгласят да спазват въпросните правила. Какво би станало иначе? Част от хората биха се ограничили от своите потребности, искания, стремежи и биха го направили в името на това всичко да е ясно и точно регламентирано (или пък това би им било наложено). А други безпроблемно биха удовлетворявали всички свои потребности или биха си уредили такива правила, които да защитават техните интереси повече, отколкото тези на останалите. По принцип не е много възможно това да бъде напълно преодоляно.

Приема се, че правото е система от норми (правила) за поведение, които уреждат обществените отношения между хората, отразяват интересите на обществото (мнозинството) и са скрепени със силата на държавната принуда. Явно без принуда не може да стане. Но все пак особено важно е не тя да е водещият момент. И тук идва въпросът за легитимността на правото, т.е. кое е това, което оправдава общозадължителността на правото? Кое е това, което мотивира „волята за подчинение” (ако приемем разбирането, че в прилагането и задължителността на всяко право има отразени две воли – законодателна и такава за подчинение)? Кое е това което дава основание да се намеси и принудата? Поне теоретично. А иначе на практика (няма как да отречем това) доминиращото мнозинство (класа) налага на останалите такива норми, които защитават основно неговите интереси. Най-малкото, защото така функционира демокрацията – била тя пряка или представителна. Е, ако действаше простото мажоритарно правило, това налагане (и то облечено в красивия костюм на демокрацията), щеше да се изроди в диктат на мнозинството. Дали тези, които налагат своите интереси, го правят, защото са по-богати, защото имат повече вече овладяна власт или просто защото са по-многобройни е все едно. Важното е, че има налагане и няма как да не е така.

Но какво все пак е това, което дава легитимността на правото. Т.е. какво е това, което прави действащата към даден момент система от правни норми оправдана от гледна точка на обществото (пък била тя и наложена)? И по тази тема също има безброй теории – обусловени както исторически, така и идеологически. Например, че това следва от божественото начало; че правото е легитимно, защото е наложено от доминиращата класа; че е легитимно тогава, когато следва от справедливостта.

Популярно виждане е именно това за справедливостта. Според него правото е оправдано и следва да се спазва тогава, когато то отразява и обективира именно справедливостта. И в този смисъл – да, справедливостта трябва да пребъде, дори всичко останало (т.е. отклоняващият се от нея правен ред) да се срути. Но, ако не отразява справедливостта, следва ли законът (не „правото”, предвид етимологията на думата „право”) да се спазва? Всички съвременни правни системи са измислили механизми как да се процедира, ако даден акт противоречи на такъв от по-висок порядък (подзаконов акт – на закон или международен договор; закон – на конституцията или на международен договор; по отношение държавите в ЕС – конституцията - на акт от Правото на ЕС). Но какво се случва, ако актът противоречи на справедливостта (за която доста теоретици са обосновавали, че е както източник, така и основание на правото)? Тук вероятно би могло да се приеме, че тя вече е отразена в най-горестоящия акт. И не може всеки да си прави собствени трактовки дали даден закон е справедлив или не. Защото всеки би имал по въпроса различно тълкуване (обусловено от собствения му интерес). И ако някой самоволно реши, че действащото право е несправедливо и започне да не го спазва, то няма как да не се задейства държавната принуда. Защото правото в дадено общество трябва да е единно.

Та – ролята на правото е: да създаде ред и стабилност в обществото. За да може всеки да знае какво печели и какво получава, като се отказва доброволно (поне теоретично) от удовлетворяването на дадени свои потребности. Ролята на правото е също да създаде сигурност – че, ако ти си прав, ще бъдеш защитен. Ролята му е също редът в обществото да е еднакъв за всички. И накрая – ролята на правото (и точно това го прави легитимно) е да обективира и дава практическо приложение на справедливостта – и за равното да се мери с равно (а за различното – с различно). Останалото е конюнктура …